Начало > видео игри и гейминг > Каква трябва да бъде истинската гейм журналистика

Каква трябва да бъде истинската гейм журналистика

В последните години, с титаничното развитие и масовизация на поп културата чрез процеса на глобализацията и хомогенизацията на световната култура и общество все повече нараства влиянието и популярността и на един сравнително интерактивен художествено-индустриен сегмент от нея, а именно — компютърните и видео игри. Това доведе и до появата на професията и хобито, наречено гейм журналистика (game journalism). Основната дейност на гейм журналистите е да отразяват като новинари последните новости в сферата на компютърните и видео игри, както и да ревюират и оценяват вече излезли игри (гейм критика), а и да проследяват тенденциите в развитието (историята) на този процъфтяващ бизнес на интерактивните изкуства (гейм индустрията).

За съжаление, като изключим периодичната поява (т.е. появяващи се през няколко години) на няколко сравнително добри и иновативни игри-бисери, по-голямата част от съвременния пазар на видео игри е съставен от тотални боклуци, чиято безмозъчност и безсмисленост е „перфектно изживяване“ и „добро забавление“ само за деца, тъпи тинейджъри и нискоинтелигентни възрастни. От всичко това извира изводът, че повечето игри са правени само с цел меркантилна и пошла печалба чрез манипулация и възползване от човешките слабости и нагони, например чрез тъпи и повтарящи се алегории към и без това като цяло хиперпошлата в днешно време поп култура.

Та тези „игри“, които представляват болшинството (мнозинството) от излизащите игри, според имат имат за цел основно интелектуалното изкормване и изнасилване на психиката на младежта (подрастващите/децата), на по-тъпите хора, а и на заробването на по-интелигентни хора в примката от бизнес/икономически интереси на търговско-индустрийно-комерсиални гиганти-производители на кристално клиширани „медийни“ творби, които аз бих оприличил повече на бози (в лошия, метафоричен смисъл на думата „боза“, иначе тази традиционна българска напитка не е чак толкова зле като цяло), отколкото на „произведения на изкуството“.

Въпреки това може да се каже, че като цяло на Запад видео игрите си извоюваха признанието на широката общественост като вид изкуство, което дори може и да е сериозно, а не „само за деца“. Въпросът за художествения и културен статус на игрите е все още силно противоречива сфера на публична дискусия, като полюсните мнения все още имат много почитатели и донякъде и двете страни имат по някой и друг сравнително разумен аргумент в подкрепа на иначе дебилната си теза („за“ и „против“). Но да оставим това на страна и да се върнем на ефектите от процеса на вклиняването и бума на видео игрите в културата на Запада (а и на Изтока).

Като всяко човешко творение и електронните игри имат скрит пристрастяващ елемент, който при предозиране (т.е. прекалено често и настървено играене на видео игри) води до известна зависимост. Пример за огромния размер на последващите върху обществото щети от това са многобройните гейминг наркомани, които дори на Изток все повече растат като бройка (в Китай, Великобритания, Холандия и други държави преди няколко години дори започнаха да откриват клиники, специално създадени за зависими/пристрастени към видео игрите геймъри). Интернет зависимостта също е ширещ се проблем, въпреки че някои се опитват да забогатеят от тези нови видове зависимост като манипулират общественото мнение на невежите български маси (наречени от правна учтивост „граждани“).

Дори като цяло изцяло подкупните и манипулативни родни и чуждестранни медии първоначално скочиха (поради финансовото засягане на ограничената им природа и анахронистичния им бизнес модел) срещу новия виртуален свят, поднесен от Интернет, и пускат от време на време по някой (платен изпод масата,  разбира се) материал, който или да клевети донякъде безпочвено видео игрите и новите технологии (като Интернет), или бутафорно и безкритично да ги възхвалява.

В последните 4-5 години обаче тенденцията се обърна и дори в България традиционните родни медии, като телевизионните и радио канали, вестниците и списанията, „усетиха“ технологичната революция, донесена от Интернет като нов вид мултимедийна платформа, и побързаха да модернизират и наложат уебсайтовете си (онлайн присъствието си), за да се опитат да спечелят (чрез комерсиализиране) от множеството богати възможности на Интернет като платформа. Направиха го обаче според донякъде изкривената им представа за качество и професионализъм, на които уж трябва да отговарят уебстраниците според тях. Всъщност тези процеси са нищо повече от културтрегерско изкопирване на Западни тенденции и дизайнерски модели и практики (особено в сферата на уебдизайна, уебпрограмирането и уебрекламирането). Най-вероятно споменатите неща се дължат на цялостния възход на Интернет…

Последното доведе до бум на родните онлайн медии, като смея дори да твърдя, че те, според мен, са дори повече например от румънските си колеги по брой уебсайтове на глава от населението. За приблизително под  7 милиона население на България към днешна дата има стотици хиляди български новинарски сайтове, които просто копират информация от чуждестранни медии (и то некачествено и „по жълто“, т.е. концентрират се върху евтини сензации, а не върху сериозна журналистика и публицистика), като по принцип по-некачествено вършат „общественополезната“ си дейност да събират вести относно събитията у нас (въпреки че псевдобългароцентричният фокус на българските телевизии е особено плашещ и обиден за мен, те нарочно филтрират съдържанието на новините и пускат или прекалено малко чуждестранни новини, или прекалено малко регионални (български) новини, което, както и да го гледаме, е чиста форма манипулация, чийто причини са (долни) политически и бизнес интереси).

Не че това n-но подред копиране на Запада е кой знае колко лошо за родния „прогрес“, но пък циничното скриване на гореспоменатите факти и замяната им с тотални лъжи от рода „новия сайт на медията ни, създаден с най-модерните технологични новости и специално проектиран от екип висококвалифицирани специалисти“ наистина е злонамерено. Но пък тези фалшиви реклами хващат погледа само на тотално заблудени и безмозъчни граждани (и бъдещи клиенти на тъпи хиперконсуматорско настроени вериги от хипермаркети/магазини; за съжаление голяма част от зрителите са недотам интелигентни и тотално обеднели възрастни (особено пенсионери), които лесно се манипулират и мамят).

Цялата ситуация е обидна за по-умните хора и дори смятам за сериозна лична грешка от страна на мнозинството от по-интелигентните българи това, че вместо да критикуват открито тези злокобни тенденции по-често и по-настървено и задълбочено, те им стават съюзници, партньори, робски привърженици (фенове), или просто избиват комплекси чрез „псувняна“ (евтина и повърхностна) публицистика, и т.н и т.н. Толкова по-зле за и без това тотално прецаканата ни родна българска действителност…

Друг директен и индиректен ефект от тъпите видео игри (а и рекламите) е подсъзнателната манипулация, която води до фетишизация на долното, пошлото и насилствено злото (достигащо до физическа погнуса понякога, което отново е нарочно програмиран ефект от страна на авторите на такива боклуци), както и подстрекаването на  изблици на най-първичните човешки страсти.

От друга страна състоянието на гейм индустрията, според мен, не бива да се разглежда единствено едностранчиво като „корен на всичко зло и на упадъка и покварата на младежта“, напротив, електронните игри са криво огледало на действителността и социокултурните процеси в обществото, но с тяхното популяризиране (и масовизиране) и те стават обект на политическо влияние (т.е. рефлектират върху обществените процеси) посредством културното си значение.

Тази нова парадоксална антисвръхценност — моралният и интелектуален регрес и упадък чрез иновацията и високите технологии (аз обичам да наричам процеса „регресопрогрес“) — е поредното доказателство за падението на цивилизацията по отношение на масовата култура и изкуствата в постмодерната епоха. Вярно, те (изкуствата и развлекателните индустрии) се развиват изключително динамично и донякъде креативно (пак спорен въпрос), но развитието им вече е или силно формализирано, канализирано, маргинализирано и комерсиализирано, или силно сегментирано, разпокъсано и многостранно, а често и двете едновременно.

Това е синдромът и чертите на постмодерността и постмодернизма, а ние остава да сърбаме попарата, която други измислят, за да владеят умовете и телата ни. Неслучайно мизантропичните ми представи (и тези на други критично настроени, а и други мизантропи) за човечеството (в исторически и екзистенциален план, вкл. и за съвремието) крият голяма доза истина, въпреки че и те в лицето на други хора са подложени на немалко криворазбрано мислене и интерпретативна оценка, водещи до покваряване и нехуманни изблици на насилие, вместо на по-задълбочено, мащабно и широко обществено интелектуално разискване и критическа дискусия…

Разбира се, дори и по-качествените игри страдат от този своеобразен синдром на опошляване и маргинализиране, но поне се опитват да опростят тези си грехове с малко по-раздвижени и изкуствоведски геймплей механики и почти литературен подход към развитието на сюжетното действие и (доколкото е по-силите на гейм разработчиците и писателите, които наемат за разработката) на персонажите, участващи във видео игрите (примери: поредиците Mass Effect, Stat Wars: KotOR, Half-Life и т.н.).

Факт е, че има и огромен брой игри без всякакъв (или много изтъркан) сюжет, които залагат предимно на геймплея (игралните механики и усещането/атмосферата и удоволствието от играенето), и все пак могат да бъдат сравнително добри игри, но в голямата си част компютърните и видео игри в момента са в идеен застой, като от време на време се прокрадва по някои нова („по-така“) идея, която, ако се замислим и проучим нещата, се оказва просто кражба и плагиатство на идеи от по-академичните сфери на знанието, като науката, технологиите и философията. Но и това не трае дълго и след като излязат по 5-6 продължения на първоначално сравнително иновативни игри, и последните затъват в тинята на свръхкомерсиалността и мегаповърхностната посредственост.

Затова лично аз съм на страната на любителите на видео игри, които като хоби разработват и пускат безплатно игри, без да търсят някаква облага от това, а просто водени от желанието да създадат нещо свое, донякъде оригинално и различно от вече наличното. Правят го не за пари, а от любителски интерес към тази дейност, и често след това попадат в гейм индустрията като добри професионалисти (но от там насетне омагьосаният кръг на покварата отново се завърта). Този подход към независимите (нар. още indie = independent) игри става все по-популярен и в последните години се забелязва тенденцията именно от независимите игри да струи истински прогрес (доколкото той е в сферата на изкуството и на технологиите, които развиват видео игрите), докато от голямата част от по-скъпите и рекламирани игри, произведени с многомилионни бюджети и лъхащи на силно полирано техническо изпълнение, да личи липса на особена оригиналност, направо на упадък в качеството по отношение на сюжета (клишизация).

Оставам критично и скептично настроен към всичко и всички, дори към себе си… все пак, понякога забелязвам и добри попадения по отношение на гейм журналистиката, които се концентрират върху хумора, сатирата и критичната аналитична дисекция на игрите, а не на лъжливата им идеализация или снизходително-позитивно отношение (последното като подход е практикувано от огромен брой гейм журналисти, работещи за книжни и онлайн списания за ел. игри, на които им плащат, за да пишат по-добри ревюта на игри, които не заслужават особено внимание поради ограничеността и посредствеността си).

Въпреки че вече и по-добрите гейм журналисти започват да се изтъркват, подобни по-критично настроени такива са за предпочитане пред масовите лъжливи и слугинско настроени гейм журналисти. Според мен сравнително добър и показателен пример за по-критичен гейм журналист е Бен „Яхтци“ Крошоу (Ben „Yahtzee“ Croshaw), познат с онлайн предаването си Zero Punctuation (в превод от английски: „Нулева пунктуация“; подобно е на видео блог), публикувано в онлайн списанието за видео игри и поп култура Escapist Magazine (The Escapist, т.е. в превод нещо като „беглецът“). Дори българският гейм журналист-блогър с „плаваща грамотност“ на свободна практика Strangera, чийто блог харесвам много междувпрочем, е фен на шоуто. 😀 Пример за стила на ревюиране на Крошоу може да гледате тук, където саркастично дискутира поредната игра-боклук, изляла на пазара (в случая Splatterhouse).

Лого на Zero Punctation

Лого на Zero Punctation.

Интересни и динамични са днешните геймърски времена ( 😀 ), още по-интересно е какво предстои в развитието им. Времето и желанията на играчите/феновете до голяма степен ще играят роля в начертаването на бъдещия път на електронните игри и забавления, но авторитаризмът на издателите и разработчиците също е по-силен от всякога.

Advertisements
  1. Все още няма коментари.
  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: